Снимка: WeHeartIt

В кого оставят думите, които нараняват? Думите, които аз съм изричала, за да нараня някого, остават в мен по-дълго, отколкото в него. Сигурна съм в това. А тези, които са ме обидили, съм забравила след време. Всяка една от тях съм пуснала.

Ние ще живеем с тях вечно с думите, с които сме наранили, докато другият може да избере да не им обърне внимание, да им се надсмее, да поплаче върху тях, но след време ги пуска в бездната на вечността. Нашите думи в неговата глава и в неговото сърце живеят там и умират. Заменят се от нови. Онези, които цъфтят, онези, които усмихват, онези, с които расте. Не му трябват нашите белезници.

Думите, които нараняват, винаги са двупосочни. Но най-лошото е, че посоката им никога не е отвътре-навън. Дори насочени към друг, те остават вътре и човъркат съвестта ни. Посрамват душата ни. Извъртат погледа ни, когато съжалим. Или се скриват в стъкления поглед и каменното лице, убедени до последно в справедливостта си. В един момент обаче всичко рухва.

Защото винаги идва ден, в който една прегръдка кара сърцето ни да се свие, да сведе глава и да съжали за всички думи, с които сме наранили. Винаги идва ден, в който нечие добро дело ще ни засрами от лошите ни думи и постъпки. Винаги идват едни протегнати възрастни ръце или едни малки бебешки ръчички, за които се молим да познавам само доброто в нас.

Този ден ще дойде. Винаги идва. И тогава ще измерим добротата си и няма да имаме нужда от съдник тук или Горе. Тогава ще си припомним думите, които нараняват и ще помолим себе си за прошка за всяка една от тях.

Думите, които нараняват, ни водят към онези, които никога не сме мечтали да бъдем. А пътят на обратно е толкова лесен. Започва само с една добра дума.