“Хората имат нужда да намират живот в думите”

Цитатът е част от едно от стихотворенията в книжката и, дори и да се опитам, не мисля, че бих могла да представя по-лирично каква всъщност е есенцията на стихосбирката на Ралица Генчева.

Влюбих се отново за първи път. От онова дълбокото, бурното, лудото, заслепено влюбване. Останах сама. По онзи най-самоизяждащия те, бездуховен, лишаващ те от чувства начин.
Опознах себе си. Не като на филм, не като в помогни-си-сам книга по психология, а съвсем наистина.
Бях мъжко момиче. Невинен ангел. Най-големият ти страх. Крадец на сърцето ти.

Изпитах всички гореспоменати неща докато четях поезията на Ралица. Всички. До едно. Сякаш стъпих в нейните обувки, спах в нейните чаршафи, пих от нейното кафе. Всичките й въздишки бяха и мои.

Рали, аз не намерих живот в твоите думи. Аз го изживях.