“Fire, walk with me” 

Беше време. Виктория загаси цигарата си и се насочи към входа. Беше се променила. Черната й коса беше още по-дълга, а очите й – по-смели от всякога.

Оставаше им още едно парче. Днес заведението беше препълнено. Вики никога не е искала да бъде известна. Правеше музика, за да създава емоция в хората. Виждаше, че пламъчето в тях загасва и искаше да ги накара да се усмихват и насълзяват, докато убият болката си.

За нея музиката беше нещо лично. Като да вечеряш на свещи с душата си. Да й поднесеш подходящото вино и да й изсвириш подходящото парче, докато не ти прости всички безсънни нощи, в които си блъскала с юмруци възглавницата и си се питала как може да е жив без теб.

Нещо лично… Вики си проправи път измежду хората. Или по-скоро те направиха път за нея. Разпръскваха се, още преди да е приближила, за да не изпуснат момента, в който тя минава покрай тях. Моментът, в който са на един дъх разстояние от съвършенството. Черната й коса падаше върху бялата кожа на голия й гръб и тази гледка можеше да съживи и мъртвец. Приличаше на светулка, докато малкото й крехко тяло разпръскваше красота.

Нещо лично… Което да споделиш с онзи мъж в публиката с прекалено тъмните очи, който бавно отпиваше от чашата си, по-бавно, отколкото съзнанието й можеше да понесе. Другите за нея бяха като деца пред витрина, гледайки играчка, която никога няма да имат. Дори не се доближават до стъклото, защото ще се разплачат от слабостта си. Той беше различен. В него нямаше сълзи. Само огън. Тази вечер Вики нямаше да е сама, да удря възглавницата или да плаче. Щеше да последва огъня..

Нещо лично… Да му изпееш колко грехове е събрала душата ти, как в някои дни си по-тъмна от нощта, а в други слънцето ти може да го заслепи от вяра, как искаш да не спираш да те гледа и сега, и после, докато отваря виното и успокоява душата ти.

Want more?

Абонирай се, за да получаваш най-новите стихове, публикации и новини! Всеки нов абонат ще получи и безплатната електронна книга Когато “тръгвай” значи “остани” ❤