Всичко излишно

Преди няколко дни, на 17-ти февруари, татко имаше рожден ден. На същия този ден, две години по-рано, аз бях в София, отново бях останала след полунощ в офиса, отново се прибрах изтощена. Никога няма да забравя тази нощ. Бях сама. Погледнах телефона си и видях клип, който близките ми във Варна бяха записали. От същата тази вечер. На него бяха мама, татко, сестра ми, мъжът й и малката ми племенница Рая. Те всички се бяха събрали около тортата, Рая пееше “Happy Birthday, Dear Деди”, а след това се опитваше да духне свещичките. Всички започнаха да се смеят.
                                                                                                                                                                      
А аз да плача.
        aa    
Бях далеч от всички, които обичам. Имах това, за което съм мечтала, но може би разпознаваме фалшивите мечти, чак когато ни се сбъднат. Да, като студент исках да работя в голяма фирма, да получавам висока заплата, бях готова на всякакви жертви, за да постигна ‘мечтата’ си. И го бях направила. Но и бях платила. Цена, която не осъзнавах или поне за която не исках да мисля преди онази вечер. Фалшивите мечти са тези, които не са наши. В един миг ни се виждат толкова хубави, че се припознаваме в тях. Някога питали ли сте се какво ви прави щастливи? Мен ме прави щастлива да помагам на хората. Да, някои хора наистина ги прави щастливи работата в престижна компания и дори прекаляването с нея. Но аз не помагах на хората по никакъв начин. Това е истината. Отстрани имах всичко, но се чувствах лишена от смисъл.
aa
Какво добро правех за хората? Лишавах семейството ми от възможността да се видим дори за малко. Лишавах хората, с които съм имала връзка, от внимание, защото винаги работата беше по-важна. Лишавах себе си от мечтите си. Ама не от фалшивите, а от онези моите.
aa
Онази нощ бях далеч от всички, които обичам.
aa
Но бях най-далеч от себе си.
aa
И за първи път го осъзнах. Оттогава станаха много неща. Най-вече промени. Малки и големи. Най-вече големи.
aa
Преди няколко дни, на 17-ти февруари, взех самолета и бях във Варна в петък сутрин, за да изненадаме татко за рождения му ден.
aa
И пътуването не ми отне 40 минути, а две години. Но си струваше.
aa
Мислите си, че не всеки може да си позволи просто да остави всичко и да замине някъде в делничен ден? И аз си го мислех. Всъщност, аз бях човекът, който с месеци не можеше да замине за където и да е. “Не можеше”.
aa
Но “свободата, Санчо, е на върха на бойното копие”. Аз просто не исках да започвам тази борба. Не бях готова. Или просто ми беше удобно, може би дори ми беше добре. И добре, че има неща, които могат да те извадят от този сън. Може да са ужасни, може да е пълно изтощение, болест, поредица от проблеми. A може да е смехът на близките или любовта. Зависи колко знаци сме пропуснали. Аз бях пропуснала всички. И може би затова ми отне толкова време да се върна. Затова беше толкова трудно. Да стана пак онова дете, което има хиляди мечти и за което светът е вълшебно място.
aa
Колкото по-далеч си от вкъщи, толкова по-трудно е да намериш пътя обратно.
Последните две години излязох от всичките си зони на комфорт и влязох в зоната на щастие.
aa
Борбата за щастие е най-сладката борба. Трябва да се откажеш от много неща. Но пък само тези, които те правят нещастен. Тоест от много неща, с които ние сме свикнали да живеем. Трябва да ги пребориш едно по едно. Може да започнеш от нещо малко – да дариш на нуждаещ се дреха, която ти навява лоши спомени. После да дариш всички излишни дрехи. После и всички излишни предмети. А после следва всичко останало и се стига до наистина големите решения. До работата. До хората.
aa
Всички неща, които ни правят нещастни. Едно по едно.
aa
Всичко излишно.
aa
И след толкова ‘загуби’, спечелих свобода.
aa
И своето собствено разрешение да стана себе си.
aa
aa

Want more?

Абонирай се, за да получаваш най-новите стихове, публикации и новини! Всеки нов абонат ще получи и безплатната електронна книга Когато “тръгвай” значи “остани” ❤